Дълго мечтах за това,
към леглото да те прикова.
Да имам теб по всяко време,
докато сън не ни обземе.
Нежно, бавно теб да любя,
не искам да те губя.
Знам, времето е малко,
мислеше ме за самохвалко.
Но желанието безкрайно
стана много трайно.
Давахме си ний почивка
под влажната завивка.
Е, продължавах аз от там
в теб бурно да се вплитам.
И винаги те тихо питах
много ли на теб налитах.
Вече ти оплаквания не споделяш
и нуждата от удоволствия надхвърляш.
Така неспирно времето лети,
докато реалността не връхлети.
Празникът ни кратък беше,
но лицето ти блестеше.
Може би щастието там седеше,
нищо, че коремчето болеше.
Тръгнахме по пътя към нея,
реалността, искам да попея.
Но думи не излизат, само плач,
време - смъртоносният палач.
То на нас не ни прощава,
мечта - душите ни гощава.
© Фубар Фубаров Todos los derechos reservados