Тя ми бе приятелче от дете...
„Хей, мъниче, къде си?”- виках аз всеки ден,
с надеждата, че ще излезеш и ще си поиграеш с мен...
И така ден след ден, докато ти не замина
и мен остави самичък цяла зима...
И ето мина и таз година... ти се върна,
но вече ти за мен не бе мъниче, а жена,
прекрасна и добра, изваяна цялата... неповторима красота...
Влюбих се аз внезапно, но как да ти кажа,
че те заобичах страстно...
Записах се висше, за да бъда с теб, за да мога да те виждам, защото не можах да си призная, че безкрайно те желая...
И ето иде лято, ти отново замина, но тази зима ти се върна с мъж от чужбина
и покани ме на сватба, защото бил за теб съм важен
и този ден без мен не би бил тъй прекрасен...
Настъпи часът... камбаните звънят... стана късно аз да ти призная...
Пристъпваш бавно ти, изящна, сякаш от приказка излязла...
Спря се до мен и тихо ми прошепна,
че там на олтара, до теб да застана, да кажа „да” и да те целуна...
за теб било мечта неосъществима...
Загубих аз ума и дума, а тя ме отмина.
Когато се осъзнах, затичах се в тозчас,
настигнах я, прегърнах я и всичко и признах
и нейната мечта неосъществима се превърна в реалност,
въпреки нашата тъй дълга потайност...