Мечта в пролетната вечер...

Земята ли се извъртя,

или пък Слънцето залезе,

но бавно пада вечерта

като мъгла от свода звезден...

С тъга си тръгва тоя ден-

полъхва от небето Вечност,

а хоризонта е червен

от огъня на нова вечер...

И размечтана тишина

воал намята над Земята-

за миг от близката гора

повява нежен, южен Вятър,

но толкоз бе дъхът му слаб,

че клоните не го разбраха:

примесил топлина и хлад

затихна като ласка плаха...

...Щом първата звезда изгря,

смрачи се бавно хоризонта

и Вятърът за малко спря-

огледа се да се опомни;

внезапно духна след това,

но вече клоните разклати

нагази в сънната трева

и тръгна в пътища познати...

Повлече в звездното небе

и скитници необуздани,

дошлите, кой знай от къде,

безкрайни облачни кервани...

Мечта за Дом като мираж

трепти томително във здрача

и си подсвирквам за кураж

(нали мъжете уж не плачат!..),

но както се е появил

и тъй изчезва в миг миража

и само Вятърът завил

в нощта изпълва сам пейзажа...

...И за спасение сега

на звездното небе разчитам:

изглежда близо и с ръка

да го докосна ще опитам...

Избирам си една Звезда-

мечтая там да се заселя,

но с мен една добра Жена

да ми застеле и постеля...

И с нея да си засадим

най- нежното в небето цвете,

а вечер преди да заспим

да гледаме към Ветровете...

Надвесени над Вечността

обсебени от Нея пълно

и обладани от Страстта-

да се обичаме безмълвно...

29.03.2011.             д-р Коста Качев

Панагюрище