Вече тъмно е вън, а следобед е, няма и пет,
леден вятър тъга безнадеждна в душата навява,
всуе хвърля искри по тавана и тлее жарава.
Нито есен, ни зима. Междинен сезон е проклет.
С тихи стъпки по двора прокрадва се мършав котак,
тръгнал късно по някакви свои си важни задачи,
като сянка след себе си явно и зимата влачи,
потреперва зимливо, предчувствайки първия сняг.
И в проклетото тъмно съшивам поредния стих,
през тропоската хлабава лъч светлина се процежда,
спи в градината някъде корени впила надежда...
светло семе, което предзимно в земята зарих...