Миговете са рояк безплътен,

летящ във вихъра на времето,

към безкрайността упътен...

Има мигове, които спят навеки

погребани под древен калдъръм,

обрасъл с бурен от забрава.

Други мигове са бурни като гръм,

изгарящи като жарава,

отломки тъжни от позор

или следи от мимолетна слава.

Миговете сляти са във спомени.

Миговете вливат се във рая...

Калейдоскоп от образи и чувства,

увиснали над прага на безкрая.

Миговете населяват ада...

Понякога са тягостни и скучни,

А друг път – пълни с изненада.

Миговете сляти са в спектакъл,

театър със сюжет неразгадаем:

-самотна паяжина със нишки,

висящи в дом необитаем...

-сълза, отронена с въздишка,

след заминаващ влак...

-дамски токчета почукват,

след тях полъхва на парфюм

и пада мрак...

-усмивки, шепот, звездна нощ

и поглед замечтан...

-долита в стаята калинка,

и каца върху детска длан...

-копнеж, любов и пламък...

-след тях, нелепо

гарван чер,

кацнал на надгробен камък.

Миговете...

Уж тук са, но ги няма вече.

Уж отлетяха, а са в нас...

Но кой ли е мигът върховен?

Как ли изглежда във анфас?

Дали е вече изтърван?

Дали ще дойде тихо в ден дъждовен,

или със бурен ураган?

Или е само връх чутовен -

недостижим мираж

от приказен роман

във свят лъжовен?