Мигът бе  от нас най-желаният гост.

Думите чезнеха. Вече бяха излишни.

Пленени в телата, бяха станали мощ.

Край нас свещи сломени догаряха

заклевайки всяка наша ласка в любов.

Мигът бе спрял своя ход незабавен.

Съкровените чувства на моя живот,

покорени пред тебе  кротко поставил,

на ехо в клисура безброй виковете,

с жажда за милост последна отправил.

Мигът все още тихо ни чакаше.

Не можех за името твое да питам.

Не знам имаш ли дом, вярваш ли в бог.

Не исках в спомена въпроси да има.

Исках просто да бъдеш смисълът нов.

Мигът през времето беше политнал.

Сънят бе скрил пътищата свои от мен.

Бях дал себе на теб и още те исках,

но картината тихо спеше до мен.

Мигът в цветове нейни бе сътворен.