Ден като ден, пътя си извървях.
Отминах един уличен музикант.
Прескочих просяка на стъпалата.
Няколко гълъба се разхвърчаха.
Гладни ли бяха? Мен ли чакаха?
Пътя си извървях. Нищо не забелязах.
Имаше ли някой нужда от мен? Едва ли.
Прибрах се. Пуснах си музика. Затанцувах.
Разхвърлях трохи и корички за гълъбите.
Имаха ли нужда от мен? Сигурно не.
Отминах един музикант, един просяк.
Не видях стареца, молещ за съчувстие.
Подминах младежа, търсещ внимание.
Пропуснах едно сираче и едно куче.
Заслужавам ли да живея? Сигурно не.
Сега слушам музика и танцувам.
Денят ми мина толкова добре.
А можеше да извадя оръжието
И да стрелям, да стрелям наред...
Пощадих ви, нали? Е, почерпете се.
© Ваня Накова Todos los derechos reservados
Колко интересно става, когато картината преодолее рамката и поднесе своята философия, а не тази, която сме свикнали да гледаме