Ръцете си протягаха към палмите,
положили над шепите си нищото,
в молебен да откъснат днес и малкото,
което бе мираж, и те не виждаха.
Дълбаеха във почвата със пръсти,
във суха тиня до уши нагазили,
извръщаха главите си и същото
повтаряха, но този път я лазейки.
А синьото в очите им изстина,
потъваха зениците - изцъклени,
животът, като филм на лента мина им,
а главните герои в него - стъклени.