В мрежа от мисли

сигнали чета, анализирам,

премислям някакви неща

какъв човек ,,себе си" да изградя??

Камък, скала, здрава маска

криеща ми същността.

Вода, отнасяща всичко в безкрая

и от вълна на вълна да витая...

Пламък в емоция изпепеляващ

до жар или вятър преминаващ 

през всеки, превръщайки го

в спомен стар.

Не слънчевите лъчи аз обичам

и през живота да тичам. Болката 

и чистите сълзи... спомените и сивите,

и красивите са част от мен и хората 

в живота ми, през всеки ден.

Емоцията, чувствата, живота

водят ми съдбата, а аз самата

съм това, в което превърнало ме е

преживяното до сега.

Ако мога да обичам, да се доверя,

да избирам и избора си аз да реша,

значи просто трябва да ,,Благодаря",

на хората край мен, на моята съдба,

на късмета да имам подкрепа и обич

от родителска и приятелска страна.

И винаги, като паднем, Животът сам

някак си подава ни ръка, че скучно е

сам да се съревноваваш, нали така?