Мое лятно момче посред есен,

ето пиша ти нещо за сбогом.

Твърде скоро светът стана тесен

и послушахме чуждите хора.

Стъпи криво, но аз те последвах

с ръце си изровихме рова

и сърцата ни тихо се свиха,

заглушени от странна отрова.

В теб видях и небе, и простори,

свобода за игра и въздишки,

но пък черното в теб ми се стори

твърде тежко, бодливо, излишно.

И не чувахме нашата песен,

заблудиха ни плоски идеи.

Бе ли истина, а може би нищо,

но превърна ни в злъчни злодеи.

Някой взе, някой даде - ще помня,

че поне за момент не болеше

и играеше пламък от огъня -

беше истинско, вярвам, че беше!

Мое лятно момче посред есен,

ето пиша ти нещо за сбогом.

Знам, че кратко бе и доста бодеше,

но поне ни останаха спомени.