Едва ли във стиха ще се излея сполучливо,

молитвата ми пак ще се окаже твърде дълга

и все тъй тягостна ще да звучи, плачлива,

изпълнена със горест и със парлива болка.

В молитвата ми пак години ще се вплитат,

а в тях ще да чернеят пустинни, черни дни.

Но толкова далече – там сенки ще се скитат,

слънцето  не ще изгрява, огънят  не ще гори.

Затуй чети това:

Минало и бъдеще са толкоз неизвестни,

а настоящето ме дави, измъчва ме. Боли!

За тази болка май и църквите са тесни,

в тях крясъкът потъва сред каменни стени.

Иконите са мрачни, студено гледат всички,

а аз с колене лазя по мрамор, по гранит.

Тамянът ме души, стените ме убиват.

Земята там влече ме, по–силна от магнит.

А аз - парче метал, родено във зората,

потъвам във недрата, потъвам в рохка пръст.

Кажи ми ти тогава какво са туй словата,

когато зло те следва, желае жадно мъст.

Излизам сам от храма, нощта там ме посреща.

Тя пак е тъй студена, вятърът – от лед.

В гората гъсто-тъмна твари се споглеждат,

клоните се сплитат в затворнически плет.

Но бог не ми помага, той гледа безучастно.

В гората вълци гонят коня бързоног.

Молитва да крещя сега ще е напразно,

затуй повтарям само: дий, бягай във галоп.

Не, братко мой, не вярвай на измами.

Бог е само зрител, представление сме ние,

а църквата май в него е едва антракта.

Вън публиката чака, вън публиката вие.