Съдба, много ме измъчваш,
сили нямам веч...
Много мъки ми поднасяш,
как да издържи човек.
Последните години все в ада,
тъкмо се изправя на крака.
Но пак удари нанасяш,
отново да се сгромоля...
Съдба, до кога ще ме убиваш,
още какво ще понеса...
Смили се най после вече,
дай ми лъч от светлина.
Не искам те такава...
до кога ще продължиш.
По силна вече не ставам,
малко радост ми дължиш.
Моля те, за малко промени се,
да поема въздух някой ден.
Искам и аз да се усмихвам,
на живот благословен...
© Лилия Нейкова Todos los derechos reservados