Отворени очите те жадуват,
а виждам мрачина и зима пак.
Студена флейта вятърът надува,
в килимите от листи лепне сняг.
Поточето смалено до забрава,
заспало е под ледена завивка.
Над приказно стаената дъбрава,
луната е замръзнала отливка.
Сред сенките се лутам тъмнолики,
под елшите с корони побелели.
Снегът помолих тук да те извика
на пътя, който вечно ни разделя.
Попитах го дали те още помни
и стъпките ти в преспи ли е скрил?
Но той мълчи...
В минутите преломни
аз тръгвам си самотен и унил!
16.07.2018 г.
© Владислав Недялков Todos los derechos reservados