Море от сенки
Синьо-плаващо ми беше на душата
в онзи ден, над бездната надвесен.
Крачещ по следите на луната
вечерта премина в плен унесен.
А когато утринта пристъпи вяло
с шепа пръст и щипка сол в ръката,
на гърдата с татуиран лебед,
със венец от рози около бедрото дясно...
Аз усетих в мен копнеж изконен
да се свра във пазвата на тихо,
в пазвата от плюш обилен,
на морето в пазвата от бледи сенки-гнили.
И се скрих от онзи поглед вял, но злобен,
на зората нежно-бясна, разтопена.
Стига ми да съм далеч от всичко.
Стига ми да съм далеч от смисъл ясен.
© Николай Братанов Todos los derechos reservados