В очите ти дълбоки аз видях...

Любов. Истинска ли бе тя?

В края на света прозрях...

Лъжа. Измама бе всичко, което обеща.

Една любов, която бе лъжа.

Рухна всичко. Изгоря.

Стопи се. Избледня.

Отговор не чакай вече.

Сърцето ми на мрак обрече.

Танцувам валс сама.

С бална рокля и сплетена коса.

Музика навред цари,

но тук, в сърцето, нещо тъмно се таѝ,

обгражда ме в свойта пелена.

Невидима ръка протяга се към мен - ледена.

Придърпва ме в обятията си

и прошептява: "Моя си!

И винаги моя си била!"

Една безплътна сянка доближава,

с ръцете си ме грабва,

музиката силна заглушава

гласът на Мрака: "Цяла!

Тук винаги ще бъдеш бяла!

Като миг надежда в отчаяние;

като звезда при новолуние.

Ще блестиш във тъмнината!"

Мракът. Винаги ме прави цяла.

Явно Съдбата ми е била такава -

да погребвам чувства, за да оцелява

моят Мрак. Да побеждава

всяка сутрин след раздяла.