Душата й умира бавно

пленена в затвор студен.

Тя стене от болката голяма,

но нечута тя остава в тоя плен.

За помощ да се моли, сили няма,

да плаче, смисъл не намира

и все пак лее сълзи всяка вечер,

опитвайки се болката си да излее.

Изнемощяла от тъгата непрестанна,

стоейки в стаята студена,

размишлява за съдбата си злощастна.

Бързо мислите в главата й прилитат,

за смисъла на нейният живот.

Моята принцеса сили не намира

в деня сив да се усмихва.

Представете си каква картинка.

Иска да умре, а не й стиска.

Не иска да живее, а все още диша.

Тялото отново се разтърсва в мрака

от конвулсните стенания на нейната душа.

Защо не може никой да я разбере?

Нима е толкоз трудно...

Тя, тя иска само свобода.

А в нея нещо до болка я изгаря

и с всеки ден линее

обречената й на самота душа.

Намира сили за помощ да изстене,

но отново е сама моята принцеса.