Глухонеми стени го обгръщат отвред

и пленена от орис надежда

пали огън в душата – невръстна наглед –

за да може без страх да проглежда.

Колко липсва му дом с глътка чиста любов –

там където нощта се стопява

и светът се подрежда със тих благослов,

майчин дъх две сълзи приютява.

А емоции дивни навън се роят.

Тъжен стон ражда мъка в сърцето.

И копнежите скрити без звук се трошат,

щом заспива самотно детето!

То подрежда в съня си парченцата пак

със внимание в ситна мозайка...

Но кажете, за Бога, кажете му как

се създава от пясъка майка!!!