Напоени с снежна вода,
клони
се пречупват
пред входната врата.
А в душата ми растат
увехнали цветя.
С морета се пълнят очите,
а ръцете ми изсъхват,
затворили след теб
вратата към мечтите.
Да се мразя или да простя
на тази празна душа?
Отнех й всичко, изрових
обичта ти с моите истини.
Исках да ти кажа всичко,
а ти беше ясен -
каза да не гледам
повече назад,
потопи и двама ни
в мрака на раздялата.
Извиквам цялата си болка
с мрачни тонове
през дебели стени от спомени
от клони с много трънове.
Върви. Аз ще пазя двама ни
в ранените души
на всички късчета
от „нищо", в каквито
ме превърна ти.
Върви. Аз оставам да живея
по кървавите пътища
на изтеклите си същности.
Времето ще те излекува,
ще те пощади, а душата ми
с обречената ни любов,
обречено затворена КРЕЩИ.
© Нати Todos los derechos reservados