Мечтай,

докато има време за мечти!

Живей с усмивка,

докато лицето не потъне в поройните сълзи.

Свят един, хора различни,

вярвай, докато в сърцето ти не се промъкнат  каменни лъжи.

Живеем толкова неразумно,

нараняваме всеки  без никаква жал.

Величаем се, в небесата летим,

стремейки се в себе си да скрием тази злоба и тази кал.

Мечтаем толкова фалшиво,

усмихваме се толкова иронично.

Редовно мислим, но толкова нетипично,

умираме сами безсилни, а не героично.

На кого даваме власт,

на кого слугуваме в този живот?

Погубихме дори  вътрешния си глас,

хора много, ала няма мир, няма любов, няма народ.

Насила вече се смеем,

слънце има, ала в  нас е тъмно, не греем.

В песните си за бездомните ни надежди пеем,

умираме и черна кръв леем.

Сбогуваме се, ала с кого,

живеем без чувства и без утеха.

Отблъскваме рамо, подадено за опора,

тръгваме сами по незнайната пътека.

Силни пред хора,

но слаби сме  в самите нас.

Добрината, добрината крещи,

ала кой ще чуе нейния глас?

Сълзи, сълзи и пак сълзи,

без хора животът не спира, животът и без тях си върви.

В този музей от бездомните ни мечти

угасват дори и последните ни светлини.

Милан Милев

16.01.2012