Не разбирам живея ли без корен, без стебло.

Растящо цвете без листа и цвят под стъкленица суха.

Изглеждам грозно – въже от тръни намотано на кълбо,

съзнанието ми изгнило, а душата – куха.

Сълзите ми се раждат бързи, едри и горещи капки.

Пързалят се студени по лицето и умират на стъкла.

Устните ми все горчат на вкус, а пък изглеждат сладки.

Вчера мислех, че съм пеперуда, но не можах да полетя.

От стара музикална кутия извива се песен позната.

Сърцето плаче и се смее във един и същи тон.

Днес вярвам, че съм ангел, но не си намирам крилата.

Или може би листо отвято от откършен клон...

Неестествено присъствам сякаш, променям се странно.

Всяка сутрин нова се раждам, всяка вечер една и съща умирам.

Мелодията на сърцето ми звучи глухо и бавно,

написана от чувствата, с които заспивам.

И няма думи. Отдавна спрях в съзнанието да ги чувам.

Чувствам, че съм лед, а пък в очите ми гори.

Опитах се под тихите ѝ звуци да танцувам,

но от стъклата под краката ми боли.