Много хора те мислят за привлекателна,
чаровна и толкова обаятелна,
но други има, твоето съществуване не тачат,
във формата на думи пошли зад гърба ти се храчат.
Понякога и аз съм като тях, в своята ярост,
клеветите на конвейер, без грам святост,
Не знам дали са истина, не си го доказала,
ако те изоставя, сигурно би се смазала,
като буболечка
с камъка на самотата.
Нека видим, от дълго време те познавам,
трудно ми е някои неща да осъзнавам,
как, примерно, приоритетите ти са като стая разхвърляна,
и никога не би желала с мен да си обвързана.
Отначало се шокирах от контакта ни,
виж я ти моята любов колко много спи,
и онази нощ, в ресторанта се пробуди,
после, под дъжда осветен, не успя да се загуби,
като куче
из гъстотата на улицата.
Дойде зимата с псевдосняг,
градът е като арктичен морски бряг,
доведе ми спомени на срам и недоумение,
Декември все е месец, пълен със съгрешение.
Колко жалко, тогава съм роден,
със задължение за живот обременен,
но това сега не е актуално,
по друга причина ще ме гледаш жално,
като дете
чуло жестокостта на истината.
Започвам да ги изреждам хронологично,
мъжете, за които си спомняш носталгично,
към Содом и Гомор се обърна на Лот жената безлична,
така и ти ще се превърнеш в колона от сол излишна,
като сълзи
по- солени от Мъртво море.
Първият ти е колега на работа,
почна да ми го описваш още от оная събота,
наминаваше често покрай бюрото ти,
след седем часа те изпращаше до колата ти.
По празниците подхвърляше ти разни дреболии,
в моите очи те бяха тривиални простотии,
но за теб те бяха безценни съкровища,
и ги пазеше от въображаеми, митични чудовища,
като удавник
и сламки сакрални.
Вторият беше полицай снажен,
левент, всемогъщ и само за себе си важен,
вече забравих колко пъти на висока скорост кара,
барем те спре, глоби и ти се скара.
Уникално нетактично отношение, очевидно,
обаче ти по-сляпа от Едип се оказа, безпричинно,
два месеца ръката ми в гипс беше,
ала да прекратиш това, не щеше,
като луд
правещ едно и също, очаквайки различни резултати.
Трети се появи и даде обет,
ето я, трилистна детелина за късмет,
каква ирония, нищо от това не ти донесе,
брак наужким, дете, а после взе парите и се изнесе,
като чайка
награбила повече от пеликан.
О, нещастно слънце мое,
нищо не успява да остане твое,
пък аз все пред очите ти съм,
но като че ли виждаш някой пън.
Достатъчни ми бяха устните ти плътни, сладки,
да ти пиша името в счетоводните си тетрадки,
за теб като Атлас бих крепил небето,
всички музи накуп си ти в на мозъка ми ателието,
като грация
и богиня едновременно.
Уви, аз за теб съм безпредметен,
нито силен, ни заможен, не и интересен,
у мен виждаш просто гъба една,
която да попива твоите вопли и слова.
Проклятието на туй да си приятел,
да зяпаш отстрани, без да си деятел,
пръст подаде ми, а аз ръка захапах,
виновна си ти, с кръвта мен си изцапах,
като боровинки
по сватбена рокля.
Идея си нямам какво да те правя,
не трябваше да го допускаш, сега не мога да го поправя,
аз съм жалкият роб на собствените си чувства,
кой ще ме освободи, кой ще ми съчувства?
Знаеш ли как искам да те изоставя,
като онези глупаци, същите, да те забравя,
за съжаление не мога, ще спра да дишам,
няма твоя амброзиев аромат да си подишам,
като гмуркач
без кислородната си маска.
© Стефан Виденов Todos los derechos reservados