МЪЛЧАНИЕТО НА АПОСТОЛА
Най-хубавият и най-голям портрет на Васил Левски и то не само според мен, е нарисуван от изключително талантливият и вече от световно ниво български художник Росен Райчев, с когото по стечение на ред обстоятелства станахме близки приятели.
От няколко години Райчев е в Атланта/САЩ. Нарисувал е портретите на много световно известни личности, включително на всички живи американски президенти (по тяхна лична или на техни близки и приятели поръчки), както и портрети на голяма част от починалите президенти.
По време на отпуската им през 2009 година в България, Росен ми довери, че негова отдавнашна мечта била да нарисува Левски, че вече се чувства готов да го направи и че ще подари портрета на Народното събрание, след което последва един много дълъг разговор, който няма, а и не искам да разказвам - най-вече защото някои моменти от него вероятно няма да се разберат правилно.
В края на май 2010 година в София пристигна жена му с двете им деца, а скоро и той, заедно с портрета. Обади ми се още от митницата за да ми каже, че формалностите вече са уредени и ни чака с жена ми след два часа у тях.
След неизбежните поздравления, Росен се извини, че ще покаже портрета първо на мен, а после на останалите и двамата тръгнахме към ателието, което се намира на втория етаж на къщата. Огромният портрет беше опрян на една от стените, но с лице към нея. Росен махна предпазното фолио и каза:
„Сега ще го обърна и ще те оставя насаме с него. Ти си първият човек, на когото го показвам и ти знаеш защо.
„Да, знам, но ще те помоля да ми дадеш повече време да остана с него.”
„Разбирам те. Ще говорим, когато си готов.”, отговори той, обърна огромния портрет, подпря го на стената и без да каже нищо повече излезе, а в ателието останахме само аз и... Апостолът.
Стоях на метри от портрета, без ни за миг да отклоня погледа си от него. Имах чувството, че съм желязна статуя, а пред мен има някакъв невероятно мощен магнит. И тогава...
Портретът сякаш се раздвижи, стана триизмерен и... оживя. Времето изгуби нормалните си измерения и властно ме понесе със себе си. Ту летеше стремглаво и неудържимо, ту замръзваше бездиханно, но после отново тръгваше уверено напред. Амплитудите на чувствата ми препускаха между неподозирани върхове на възхищение, на гордост, на признателност и дълбока болка, примесена с вътрешно усещане за вина.
Образът просто ме засмукваше с някаква неподдаваща се на описание непоколебимост. Гледах изваяното му сякаш от неземен скулптор чело, което неудържимо и властно ме завладяваше с излъчваната от него несломима решителност и безкомпромисност, а меките му коси сякаш бяха галещи пръсти на безмерно обичаща майка.
Всяка частица от това лице ми говореше по свой начин, но в никоя от тях не усетих нито неувереност, нито колебание. Имаше някакво притеснение, но то беше вътре в мен, защото все още не се осмелявах да го погледна в очите. Накрая поех дълбоко въздух и го направих. Но тези очи...
Досегашният ми живот сякаш започна да се топи заедно с времето. Обзе ме непознато до този момент чувство за безтегловност и безвремие. От тях извираше доброта, спокойствие и сигурност, но и завладяващо чувство за достойнство, решителност и болезнена безкомпромисност. Имах чувството, че погледът му изтръсква безжалостно и последните частици и от най-дребните ми прегрешения, но същевременно ме зарежда с неговата твърдост и самоуважение.
Очите му не задаваха въпроси, но имах странното чувство, че ме подканят аз да задам най-важните от тях и то не към някой друг, а към себе си. Направих го, но още от първите въпроси разбрах, по-скоро почувствах, величието на неговия дух, несломимата сила на неговото родолюбие, безкомпромисната му отдаденост на великото дело и готовността му за саможертва в името на "Чиста и свята Република"...
И както каза самият Росен Райчев по време на церемонията при окачването на портрета в „Гербовата зала” на Президентството:
„Кристално чистите очи на Апостола са моралното огледало на нацията ни. Какво ще видим в тях – зависи само от нас и нашата съвест.
Диалогът с Апостола е възможен, защото той не е студен кумир. Не е канонична икона. Той е сред нас.
В мълчанието на Апостола отеква и ще отеква ехото на собствената ни съвест.
Векове наред нови и нови поколения ще стоят пред него и ще се питат” Къде сме? Какви сме? Какво сме свършили? Къде отиваме?” ...
След тези думи, не мога да кажа нищо повече, защото те отново и отново ме връщат в ателието, където...
София, 19 февруари Христо Запрянов
Апостолът на свободата
Злокобна дата. Вледеняващ студ.
Помръкнало от скръб небе.
Настръхнала и ужасена,
от мъка побеляла е земята.
Дори и вятърът,
подгонил облаци зловещи,
прощална песента извисява,
но в нея ... само болката звучи.
А там – до градския пазар.
най-страшната бесилка,
безчувствено мълчи.
Така решила бе Съдбата
с живота земен да приключи...
Апостолът на Свободата.
С преметнато през шията въже
и гордо вдигната глава,
един достоен мъж,
превърнал се в легенда,
отправя със надежда взор
към бъдещото на България
и на всички нас.
Изтръпнала е цялата вселена –
в предсмъртният му час
угаснали са нейните звезди.
От неговата твърдост победена,
стъписва се дори смъртта.
Гредата тихо изскриптява -
бездушното въже прекъсва
последната му глътка въздух
и тялото увисва
с отворени очи...
навярно още вижда
несбъднати мечти.
На този ден,
смирени и с приведени глави,
стоим пред паметник безмълвен.
Но бронзовият лик е сякаш оживял
и с погледа си дръзновен
пречиства нашите души.
Във този миг не трябват ни
хоругви и икони на светци,
че няма със кого да го сравним.
Ненужни са дори и лаврови венци
за делото му свято и велико.
Над образа му свиден -
чутовен подвиг
наместо ореол блести.
Не трябват ни и свещи
със пламък краткотраен,
че трудният ни криволичащ път
завинаги ще бъде осветяван
от огънят в духът му всеотдаен.
Минаха толкова години
откак достойно,
но... и огорчен,
напусна този свят.
Сега потънали във скръб мълчим
и пак те молиме...прости ни,
Апостоле, любим.
....
19 февруари Христо Запрянов
© Христо Запрянов Todos los derechos reservados