Смъртта дойде ми като гръм.
Отне една душа обичана.
Отне едно дете от майка му,
отне една любов от мен.
Отне и живота ми - несъзнателно,
отне ми всичко - аз нямам мечти.
Прибра го при себе си, украси го с цветя,
а сега - ще го остави да изгний.
Не ми позволи да му кажа "обичам те!"
Не можах дори да пророня сълза.
Тя просто затвори очите му...
... а те бяха най-красивите на света.
Като небето бяха - сини и безкрайни.
Понякога озарени, понякога не.
И облачета се скриваха тайно,
в това иначе бистро сърце.
Но после небето почерни се...
Много светкавици, много шум.
И след всичко остана ковчега...
Смъртта ме направи каквато не съм.
Направи ме самотница, пустиня.
Запълни вечната ми жажда.
Хвърли ме в болна тирания,
направи ме покорница на звяра.
И не осиротяла - убита ме остави.
За какво ми е живот без тези очи?
И ти, любов моя, ги затвори...
За мен не помисли ли?
Колко ще ми струва всичко,
колко ще ми струва любовта.
Хвана под ръка съперницата ми,
завинаги си тръгна със смъртта.
Но очите ти... очите ти ще помня.
Не се забравя тази красота.
И мислейки за очите ти, унасям се,
заспивам... идва съня.
И се пренасям в тъмна гора,
но небето отново е синьо.
И те търся, но съм сама.
Няма те, а ми трябваш - непоносимо.
Сега протягам ръка... дървета прегръщам...
... някак празно ми е.
Танцувам по дъждовните капки,
изплакани от синьото небе,
дочувам гласа ти по вятъра...
Тук ли си, мое момче?!
Викай, крещи - ще те чуя!
Ти само кажи, че си тук!
Но мълчиш, ужасна магия върти ме в адския кръг.
И спирам - изморена от чакане.
Спирам под едно дърво. Поглеждам небето, разказвам му,
слушай, слушай какво!
Небе, небе, чуй ме! Приеми тежката ми съдба.
Успокой ме, небе, прегърни ме,
полей ме с гъста мъгла.
Но остани си синьо, моля те!
Така само той е до мен.
И знаеш ли, небе, знаеш ли, беше същия като теб.
И мойта любов беше със сини очи.
И той беше сред всички, но се чувстваше сам.
Да му кажа не успях "обичам те".
Виновна е... виновна е смъртта.
Но в миг забелязвам те... тръгвам да те гоня.
А ти бягаш, оставяш ме...
Но защо, но защо, за Бога!
Срки се и в черната крипта, скри се под дървен похлупак.
Избяга, затвори си очите и легна студен в пръстта.
И не мога да те намеря, а както казах - уморих се от чакане.
И не от ужас, от студ треперя... хлопва се врата, влиза вятъра.
Събуждам се уплашена... дано да те намеря, но няма те,
сама съм, отново съм сама.
Търся те из стаите, вратите чупя, ако мога и стените ще руша.
Но нямам сили, вярвай ми!
Уморих се от болното търсене.
Набирам сили, извиквам само... само едно самотно "ОБИЧАМ ТЕ"
© ТтТтТтТтТ Todos los derechos reservados