"В живота си нивга не бях се надявал

на толкова мил комплимент:

покани ме Дявола – старият Дявол

дома си на чашка абсент."

Така беше го Смирненски казал

в онзи конкретен момент:

но беше Приятел, не – стария Дявол,

а абсента си беше – абсент.

Да! Тогава срещнах Приятел,

макар и надалече поел.

Достоен за роля в роман на писател,

товар от плещите ми снел.

Нямаше свещ, не беше и нужна,

нямаше златни лъчи.

Цигарата далеч не беше му чужда,

гледаше - с прекалено дълбоки очи.

В тях сам си виждах душата,

а той беше горд и засмян.

Загадъчна усмивка увенча му устата,

докато палеше чаша, на гардероба подпрян.

И ето го: сам, далеч, откъснат,

сякаш подложен на тест!

Но остава усмихнат, рядко обръснат,

горд; но... винаги с чест!...

"И "Дявола" млъкна. Наля от абсента,

сърдечно се чукна със мен

и, пускайки пушек на синкави ленти,

прониза ме с поглед зелен."