(Провокирано от "... И ти ли?!" на Пин4е)

На мека гръд ухае любовта.
И на новородено.
Такава нежна, свята доброта
изпълва ме,
че болката разтваря мигновено.

Не беше нужно да я каня.
Тя сама
си е отворила вратата.
Не, всъщност никога не е била
изгонена
от свойто място във душата ми.

Изпрати
свой покойник моята душа,
и плака много дни и нощи,
отчаяла я беше мисълта,
че вечността
превръща всякаква любов
накрая в мощи.

Ала със Бог не спори,
тъй като неверница е тя.
Притихна уморена и сломена.
Решила беше да си тръгне,
моята душа,
да ме остави,
а ми предстоеше дългото живеене!

И все пак нещо случи се.
Не бе необяснимо, не!
Но беше много мило.
Отново се роди във мен
като дете.
Отново чисто бяло и невинно.

И този път, макар да знам -
зад пътната врата излезе ли,
Онази със косата може да я грабне,
или ще свърши, може би,
ще си отиде някак, както спя, 
ала това престана да е драма.

Докато мен ме има в този свят
(за друг - не знам)
не ще преливам с вино
нещо толкова съществено,
което във душата ми
расте,
умира,
пак расте,
всемирно тържествува
в своята божественост.