Нереална си и истинска, и земна!
Звездите в косите ти блестят,
усмивката ти гали ме с лъчите си,
ръцете ти докосвам в опит времето да спра
и цялата изпълваш ме с възхищение!
А токова далечна си и толкова недостижима!
Да те имам – невъзможно е!
Да те чакам – безнадеждно е!
Да го искам – грешно е!
Объркан съм, на пътя си се спрях!
Любов ли туй е или повика на тленна плът?!
И още колко?!
Още колко скръб, сълзи и болка,
и съсипани съдби човешки
ще оставя подир мене в своя земен път?!
А всяка фибра в мен крещи, че иска те!
Но стига ми и туй,
душата си в стих да въплътя,
опора да ти бъде в безнадежден миг,
в творческия порив – вдъхновение,
и огнище топло в студени дни!
А плътта ми щом на пръст духът обърне
в безброй искри сърцето си ще пръсна,
да опалят всяка Божа твар и стрък,
любовта ми дните ти да озарява
дори и в най-затънтения земен кът!
Така света ще омагьосам,
навсякъде и винаги да бъда с теб!
С пръстите на повея косите ти да галя,
с лъчите на зората ще рисувам нежния ти лик,
с потока жадно устните ти да целувам
и пред теб пътека лунна ще поставя
да те води в трудния ти жизнен път!
А решиш ли някой ден да ми откликнеш,
вземи ме целия в сърцето си!
Милиард слънца в душата ти ще грейнат,
двата си полюса скрепиш ли в свещен съюз!
Щом в тебе лумне този огън свят,
не губи и миг за себе си да ме задържаш!
Сподели ме целия с другите
и раздай ме на света и хората!
Защото аз любов съм,
и всичко съм на този свят, момиче!
© Todor Nikolov Todos los derechos reservados