(художествена измислица, изплетена с обич за теб)

Майка ми плачеше пред огледалото.
Отидох зад нея, уплашено да погаля раменете й.
Тогава тя вдигна глава и нейното отражение се усмихна
през сълзи на моето
Не смеех да дишам.
И тогава тя каза:
"Не вярвах, че някога ще видя
цялата си красота изгубена
или по-скоро пренесена на теб
от времето.
Имах блестящи тъмни очи - дадох ги на теб
замених ги с уморени - да не омагьосвам с тях
а само да гледам.
Имах дълги буйни коси - дадох ги на теб,
за себе си оставих побелелите, боядисвани от
тъжна ръка.
Имах прекрасно, стройно тяло - дадох го на теб
а аз се движа с все по-слабо, което
използвам само за работа и да улеснявам теб.
Сега ти се превръщаш в мен
такава, каквато бях преди,
наследила си красотата - блясъка в очите,
нежността на лицето,
чувствеността на устните...
Всичко мое е станало вече твое,
и когато искам да го видя трябва да погледна теб, а не огледалото.
Сигурно това е цената на майчината любов"

О, майчице моя!
Не виждаш ли?
Това усещане е лъжливо
и твоята хубост е много по-голяма от моята.
Твоето лице целуват първо лъчите на слънцето
защото е светло като неговите лъчи;
в твоите коси вятърът рови с по-голяма наслада,
защото ти си го прегръщала първа
И докато ти се усмихваш,
нощта никога няма да дойде
ще бъде вечно утро - дрезгаво, светло, чисто, златно.
Аз не съм ти отнела белезите на съвършенство,
ти сама, постигнала нещо вътрешно, велико
една перфектна душа
си ги дарила
като ненужни вече средства
изритала си ги като обувки
и си поела боса към Рая -
по-красива от всякога!