На майката е тъжна участта,

а умора да показва – не приляга;

тя върши сто и две неща сама

и ни едно за по-късно не отлага.

Раздава се. До късчета последни.

Дотолкова, че излинява тя сама.

Не спи във нощите поредни –

нима ни пази от лукавата луна?

А сутрин рано, пиейки кафето,

под клепача бръчките личат.

Но усмивка мила – ето –

през устните си прави път.

Сърцето ù се къса да ни гледа,

когато готвим се да отлетим на юг.

Кога успя децата да отгледа?

Кога решиха да си тръгнат те оттук?

Но ù достига обичта ни вечна,

която е посявала с години в нас.

Любов – пречиста и сърдечна -

и сянка до последния ù час.