На Ц.П.

От известно време вече

твоят поглед не отпраща

обич същата към мене, а ме гледа

 отдалече, и тъга ме пак обхваща.

За прегръдка твоя топла, мила,

хвърлям всичките, и Него даже давам,

но и усмивката ти – нявга мойта сила,

май отдавна веч не притежавам.

А как стояхме двама с тебе постоянно,

от залез нежен - до първи ясни слънчеви лъчи,

и с блеснал поглед, вдъхновени - непрестанно -

споделяхме мечти, надежди, пак мечти...

И как ти първи, най-напред в света,

прочете развълнуван моята творба

и каза да не спирам до смъртта

и ето, виж ме, няма никога перото да запра!

Но веч не искаш ти ни разказ, ни стихотворение,

не те вълнуват моите слова,

и сигур без да знаеш и да имаш намерение,

оставяш ме без личност,  на която да ги посветя.

Започнах да те хуля в мислите си, уж себе си да съхраня -

слаба да не се покажа, а студена, трезва

... и сама...

... видях те... и сега в прегръдките ти пак искам да се потопя.

А как съм горда с тебе много, мой магьоснико велик,

че всички гледат те със обожание,

а  тоз целият талант, криещ се зад твоя лик,

нявга беше само мое-твое знание.

Виж как объркваш стиха ми, глупако!

Ела, аз тук съм, приятел твой докрай.

Не ме забравяй, мой най-скъпи братко,

че вдъхновение от теб се вай.

Недей ме кара да те мразя и кълнея,

от всички - точно ти не ме предавай,

погледни ме, само ти ме караш да се смея,

че винаги ще те обичам не забравяй.