Час след час, ден след ден

на осемнадесет стана вече.

Биологичния часовник явно увреден,

забравил бе, да ме подготви отдалече.

Мислех си че няма как да има край,

да бъда нужен сутрин – вечер.

Живеех си във собствен земен рай,

отписал бях природата като диспечер.

Животът има смисъл съвършен,

направляван е от сила висша.

Отстъпва “таткото, - героят” уморен,

синът съзрял, по-лекичко да диша.

Пред него има още дълъг път,

ще се развива, труди и израства.

“Герой” ще стане, такъв му е редът,

пред очите му детенце ще пораства.