На работното ми място

  Денят започва със  забързан ритъм.

  Преваля... ето умората вече ми  личи,

  а аз се надявам в работата ми

  някой, моето старание да отличи.

  С усмивка прикрила обидата и разочарованието,

  а моят колега уби за жалост на денят очарованието.

  Свеждам глава и поемам напред

  и се опитвам да си взема добра поука занапред.

  Следващият ден започва пак,

  и се опитвам да вярвам, че доброто ще победи

  но за жалост, някой успява бързо да ме разубеди

  и в несъществуваща грешка да ме набеди.

 От притеснение сърцето ме стяга, главата боли.

 Как да обуздая тази жестокост, която около мене цари.

 Ръцете ми треперят, а умът ми отказва да ми служи дори.

 Боже, ако те има, моля те в този час ти около мене бъди.

 Дай ми сили, и за да се справя, ти на мен помогни,

 а със своето божествено опрощение ме повдигни.

 Трябва да работя, парите ми трябват за да оцелея.

 Как на болния и слабия твоята божествена сила да влея?

  Питам се със сърцето си ще мога ли да простя

  и моите и хорските грешки аз с любов залича?

  Иска ми си аз да мога своята “ болест”  да победя

  и всички болни хора със здраве да даря.

  Болестта ми е “голяма”, а за нея аз не зная лек.

  Питат ме – “Какъв ми е проблема? “

  -Докторе,  изправена съм пред дилема.

  Да си мълча ли или да изкрещя  диагнозата си:

   - Отвращение от хората

   и със това да подпиша  прогнозата си:

  - Бягство в гората.