На Тях

  Балада за Нараяма

Планинската пустош незнайна

- просветва в цветни нюанси;

искреността на синевата гори

- в пъстри ивици -

горестта на слънчевата сянка.

Открил вечното и въплъщение

във пролети

              и вишни,

във лета

              и слънце,

в есени

              и листи,

в зими

              и снегове…

Тръгнал в своя път за земно

съвършенство

- малката си земна правда

 разбери!

Горят във пустошта

   - незнайна

- цветовете на душата,

като чудно въплъщение

 на бялото и черното

във горестта

   на слънчевата сянка…

  Болка… Защо поетите носят толкова много болка? Защо никога не познават удовлетворението? Защо не познават лекото и лесното?

  Може би, защото не могат да бъдат безлични, защото не могат да бъдат лесни и далечни. Тяхното съпричастие, дори своеобразно,  е живо и не трябва да се сърдите, че е досадно понякога. Не, че са егоисти и грубо вмесващи се в света хора - те просто емоционално и искрено бърникат безхитростно в душите и ситуациите. Те носят селения и светове.Човешки - неповторими душите и ситуациите са винаги техни, винаги свежи, като цветовете на пролети и белите, белоцветни и техни вишневи страсти…

17.06.85