Денят,
такъв, какъвто е,
се взира
в циферблата.
Връз малката стрелка присяда
и гледа:
как
голямата се мята
напред,
и все напред,
докато ставите ѝ
като кастанети
тракат.
Повдига се,
на всеки кръгъл час,
със светлото си
да я приласкае,
но
тя,
като целуната от мразен мъж,
се втурва…
Към безкрая.
© Лина - Светлана Караколева Todos los derechos reservados
Силве, Благодаря Ти!