Някога трептяха във душата
и напираха безброй мечти.
Ако можех горе в небесата
да достигна светлите звезди.

Времето минаваше край мене,
лудо се надбягвах с него аз.
Никога не падах на колене -
паднала изправях се за час.

Имаше тъга и сълзи много
или от сърце безгрижен смях.
Близките ми няма ги… Не мога
днес да се засмея тъй без тях…

Времето ли всичко ми отнесе…
Дълго от света изчезнах аз.
Много мъка – кой ми я донесе?
Как сама останах, не разбрах.

И достигнала до студ и зима
за приятел имам само лист.
С поглед към небето сиво-синьо
съчинявам новия си стих.

Май посвикнах вкъщи с тишината.
Тя е пълна с мигове едни,
дето все ги пазя във душата.
Огън си измислям да гори,

че без него в нощите ще мръзна,
след момчето си ще тичам аз,
а една прегръдка все я търся
стоплила ме в много тъжен час.

Тя от зимата назад ме връща
и ме парят слънчеви лъчи.
Някой отдалеч ли ме прегръща
та в нощта потъвам в две очи…

Сутрин се събуждам със зората,
сресвам аз разрошения ден,
че задъхан цяла нощ със вятър
се надбягвал и дошъл при мен.

Уморен, опрян на мойто рамо
ласкаво ме моли да вървя.
Сякаш времето за миг е спряло
и ни чака – мене и деня…