Пилях си времето и мислите нахалост,
ударите на сърцето си без повод подарих
и вярвах, че да танцува в мен звездата, трябва хаос,
а миговете щастие погрешно преброих.
Без цел и път нозете си до кръв изроних,
с трошиците любов пирувах до зори
и глуха бях за стоновете от душата ми отронени,
не знаех, че след всяка радост мъничко боли.
Сега си плащам греховете с лихвите, че и отгоре,
Онзи старец и от Рогатия е по-жесток,
бичува ме без жал със болест подир болест,
а празнотата в мене зейнала е като гроб.
С болката и ужаса не искам да живея!
Нима не си платих за всяко пиршество?
С всеки Негов удар отчаяно смъртта копнея!
Или... това е просто знак за новото ми рождество?