НАЙ-ПОСЛЕ 
Р. Чакърова 

Счупи се най-после! Издрънча върху пода 
и се пръсна на хиляди боцкащи същности. 
Ще внимавам, когато на босо по себе си ходя –
да не ти се забия, когато до кръв те прегръщам. 

Може в порив на нежност издран да осъмнеш в очите ми, 
а сълзите във струпеи обич от теб да се слепнат. 
И шишенце парфюм, в онзи прашен стелаж запокитено, 
изведнъж от горещите мои криле да потрепне... 

Може малкият ключ,  който скрих тъй, че ти да не знаеш, 
да проблесне, когато за никъде вече не тръгваш 
и да знае вратата за някоя тайнствена стая, 
във която след век, и след два ще се върна.

И тогава ще трябва всяка малка частица 
от строшеното стъклено, малко сърце 
със любов да изваждам от твоите тъмни зеници 
и след туй да зашия душата ти бяла с ръце... 

Като навик отколешен тънка мъгла ще се спусне, 
за да скрие от всички, които през мене надничат, 
как докосваш във стих точно моите устни, 
как те пиша без думи и как ме обичаш... 

Лондон 17/02/2017 22:48