НАКАЗАНИЯТ ОТ НЕБЕТО
Навярно мен небето ме наказа да сторвам само тихи добрини –
дори и стрък от злоба и омраза в душицата ми нивга не кълнѝ.
С красивата илюзия, че мога със всекиго в света да бъда благ,
понякога говорим си със Бога, поседнем ли на моя къщен праг.
Ако е болка, я забравям мигом, защо ми е да помня мъст и зло?
И ако някой страда, аз пристигам с една шишичка бащино мерло.
Закъса ли за хлебец стар приятел, на своя одър ще го приютя –
ще го завия с вехтия си хател, дъхтящ на туфи пролетни цветя.
На тъжната Жена ще пейна песен, ще ѝ сплета и билково венче.
И с мозък – от стихиите отнесен, ще пиша рими! – докато сече.
Ще ръсна върху топлия мравуняк трохите си от своя сух кравай. ...