Един булевард - мокър след дъжд, под клони е - злато потъващо. В шпалир и в сумрака нарежда, дървета и сенки, малко стъжен. И детски е почеркът по асфалта, играта е дама, с тебешир начертана... Запалил е светлина златиста, като лъч единствен, топъл плиснат... И вървя по тротоара, замечтана, с бижута по мен, с цвят мънистен... Лиризъм ме вдъхновява, изтръпнал с шансове за живот ли съм тръгнала... Напразно се рея и пътя си търся, сирените морски жадувам да зърна... Там... по брега... боговете излизат... А хората... луди, щастливи... умират.
Благодаря ви мили мои, вече съм по-свободна
и не само ще ви чета, но и коментирам!!!
Вярно, Вълчо, аз като писах не мислех за живота,
а то излиза, че за него съм писала, благодаря ти!!!
(Понеже се разхождах по големи булеварди)
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.
с обич, Мариолка.