13 oct 2022, 14:51

Написано с пепел 

  Poesía » Civil
411 8 17

Нейната шапка не е от небе,

на радостта е сираче.

Сивият лъч на очите боде

хищната сянка на здрача.

 

Смее се в сиво и капките смях

тихо сълзите разлистват.

Носи в косите си пепел от страх,

те затова са сребристи.

 

Спира до църквата. После седи

дълго на пейка самичка.

Мислено тя пасианси реди,

пита съдбата за всичко.

 

Става горчив от въпроси денят,

свърнал зад болка от спомен.

Бяга засрамен от тази жена,

щастие дето не помни.

 

Тя е самотница. С поглед и днес

само небето прегърна.

Но ще почука в съня ти нощес,

в думите щом си я зърнал.

 

 

© Мария Панайотова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??