Не знам как сърцето ми ускори се,

забърза ритъма и сякаш искаше от мен да излезе.

Като затворник, заклещен в тялото ми –

милеещ  да избяга и със своето спасение да се слее.

Любов, така погубваща,

пагубна и мъчна, такава болест нечувана

в сърцето да се лее.

О, болка, изгаряща,! О, мъка, убиваща!

Как така сърцето падна и не успя да избяга...

Как така сълзите му от скръб прогаряща

и от чувствата недоизживяни

твоите очи не достигнаха и ти сама ме остави.

Ала имам си аз моменти,

малки мигове сладост.

Как с ръце ме прегръща и с устни алени обгръща,

моето съзнание, моята радост, сякаш той ги от пепел в рози превръща.

Часовниците спират да бият и моето сърце сякаш притихва.

Времето като в дъга се превръща и всичко под нея шега е.

Аз и той под дъждеца поспрели,

две сърца на среща, две души в прегръдка нежна...

И как аз очите му заглеждам

и как той се спира край моите и ги поглежда.

Целувка обич, без дъх, без допир.

И ето той, ръцете ми с устни прегръща,

а аз се чудя какво ли се случва.

Тази малка среща наша,

скрита под двойки очи и чукането на калвача.

Така добре от времето изтрита,

дори накрая от нас неоткрита.

И вечер той няма да ме помни,

а аз с притаен дъх от любовта ще си остана,

никой няма да разбере

какво се случи и какво с нас стана.

Как единствено сърцата ни допряни,

едно за друго копнеещи, уви

и как сладката целувка под дъгата

ще си остане моя сън и нашата малка тайна.