Навик ми е да не те целувам -
сутрин, обед и за лека нощ.
И отдавна спрях да те сънувам,
отдавна имам навик. Лош.

Да крия как блестят очите,
в стомаха пеперуди как лудуват,
щом нежно галиш ми косите,
и светът е цветен. И е хубав.

А искам само късно вечер
глава на рамото ти да отпусна.
Мигът да бъде като вечен,
И да казваш "няма да те пусна"..

Да чувам как сърцето бие,
как вените изпълват се с кръвта,
от обич свят да ми се вие,
да няма маски, нито суета.

Навик ми е да не те прегръщам,
когато тъжен си, а аз сама.
Когато времето в стрелки препуска
и гонят се денят с нощта.

Когато чакаш ме да дойда
смирена, жадна за любов.
Да дойда и да знам за мене,
че ти на всичко си готов.

Навик ми е да те чакам още,
сутрин, обед и за лека нощ.
Търся те до късно нощем,
търся те, мой навик лош.

И не случайно и на пук,
днес устните повтарят жадно, 
мечтата да съм твоя, не на друг.
А тя ще ме погуби. Бавно.