Навярно ме обичаш и затова си отиваш!

(На Игн.)

Навярно забравих да пиша

и с нищо обсипа ме ти…

Навярно забравих да дишам,

да страдам, когато боли…

Навярно ме мразиш дълбоко,

безследно излишна, ненужна.

Навярно изпитал си болка –

голяма, невидима, чужда…

Навярно те виждам в съня си,

защото те няма на думи…

а мен ме има в излишъци

от чувства, сълзи и безумие.

Навярно си нейде в сърцето ми,

обречен да бъдеш изричан…

Навярно не помниш очите ми,

но аз все пак те обичам…

Навярно студен ще останеш,

без спомен след вечер с текила,

навярно ще лъжа отново

че не помня, защото съм пила…

Навярно последно те виждам.

Не мога да дойда за „Сбогом!”

Че лесно ще е да те ненавиждам,

а ще ми коства твърде много!

Навярно ме обичаш и едва

от спомени ме триеш всеки ден.

Навярно те измислих и така

ти просто стана част от мен…