Навън шуми денят, обвит от капките дъждовни.
Един душа самотна със себе си във спор е.
Силует на влюбени, прегърнати във парка пролетен
Е очертан в красива рамка там, в зеленината млада.
По извървяната от тях пътека, на пръсти, се прокрадва,
Рисува акварелно с багри свежи любовта и с поглед грабва...
Една душа самотна беше, ала вече не е...
Дари я с миг от вечността безкрайната добра вселена,
А в очите топли на любимия намери времето...
Вървят, забравили, че сипе се върху им пролетният дъжд...
Ах, нека в приказка безкрайна срещата им да пребъде,
Макар да бе разцъфнала насън, тя вече знае: ще се сбъдне!