Не си тук вече, знам.
Не плача…само си тъгувам…
Назад във времето пътувам,
за да те срещна там…
Да ме чакаш да се върна от далече…
Да ми отвориш и да ме прегърнеш ням
с очи от сълзи радостни налети…
и всички ние - във дома голям.
И по-напред във детството отивам,
когато с блок и молив във ръка
ме учеше живота да рисувам,
загледани във залезната тишина…
И по-напред - с косици разпилени
те търсих да ми подадеш ръка
затънала във преспи до колене…
и яхнала голямата шейна…
Кога пораснах? Кога станах на двайсет?
После и на трийсет? И на петдесет?
Преминах през живота като вятър
без да спра за ден поне
да те попитам ”Как си татко?”
Преметнала проблемите на гръб
се борих много, оцелявах
и вечно тръгвах аз на път.
А ти безмълвен ме изпращаш…
Но очите ти говорят вместо теб…
Не мен, живота си изпращаш
и чакаш да се върна някой ден…
Не ме упрекна, не ме наказа,
Не ме разбра, но с мен се съгласи,
че в тез години на безпътната зараза
това е моя път и ти ме подкрепи.
И сила ми даваше в своята мъка.
И стихове пишеше, за да се тешиш.
И вярваше в мен и чакаше в мрака…
Татко, ще можеш ли да ми простиш?
© Ангелина Стойчева Todos los derechos reservados