Не искам прозорци.
Не им искам надеждата.
И очакването.
Не искам светлината да ме гали,
да ме вика при себе си,
да ме приканва да се приближа
до тези измамни отвори.
Не искам да ги украсявам със завеси,
да гледам как вятърът ги заиграва,
преминаващ през полюшващите се крила,
да достига милващ лицето ми,
носещ уханието на загубеното море.
Не искам дъждът да ми пее по стъклата им,
зимата да рисува мечтите ми върху им,
пролетта да ги разтапя без спомен,
а лятото да търси отражението си в мен.
Не искам да ми показват различията
между безкрайната дневна синева
с игриви слънчеви зайчета
и звездната мантия на дълбоката лунна нощ,
когато разлика вътре в мен няма.
Не искам възможността 
да погледна през тях,
само за да видя, 
че не идваш.

Не искам прозорци...