Не искам скъпо погребение,
нито жални писъци на гроба ми.
Не искам ничий умиление
и сладки приказки... отприщени.
Не искам ничий тежест на плещите си
и моята ми стига за живота ми.
Препълних шепи със страдание,
пропуках длани с унижение
на хора да слугувам без да има смисъл...
И си казвах - ще се оправи всичко.
Бог така ме е орисал.
По реда си нищо не дойде, де.
Всичко продължи по старому.
Сълзите от очите на изчезване,
по-скоро на сбогуване потекоха.
Сбогувам се със този пошъл вятър
и с това необяснимо слънце.
Що грееш, щом не носиш радост?
Що грееш? Ти! Фалшиво щастие!
На малките неща ли да се радваме?
А те кои са? Моля, обяснете ми.
Малко ли тревоги срещнах аз по пътя си?
Малко ли ръце протягах и се молих?
Късмет да е, на здраве и сполука...
Но просто спирам.
Аз бях до тука.