Десислава Танева

                                                                 и

                                                                Петър Паров

Дълго сред сенките лутах се сам,

търсех уют и любов.

Знаех, че ги има някъде там

и кротко живеех живота суров...

Добра не бях със себе си и с тях,

не исках да чета в очите...

Живеейки в тъмница - ослепях,

в джоба скрих дори звездите...

Самотата бавно се прокрадваше към мен,

протягаше ръка към мойта шия

и аз безсилен, от своите грешки обезоръжен,

не се опитах да я спра, да я убия...

Постепенно свикнах да я имам -

като събеседник вечер преди лягане.

Чух, че „самота” й казват хората,

но за мен си беше простичко отлагане...

Един ден съзрях на хоризонта -

чиста, красива, неопетнена душа

и бавно - като хищник, дебнещ свойта жертва -

аз тръгнах, надявайки се с любов да я задуша...

Не трябва, не можех, не исках,

а бягах от нещо далечно...

В ръце сърцето си стисках -

отровено, кърпено, вечно...

Отметнах самотата като черно покривало,

на нейно място любовта се настани.

Сега, когато погледна се в някое огледало,

виждам единствено и само твоите очи...

Отдавна свикнах да съм ничия,

не ме обичай, трудно ще простиш...

Така и не изрекох думите „Обичам те”

и няма да го сторя. Недей да ме виниш...