(дует с Джентиана)

И остави назад всичко друго,
не ще се повтори твоят миг.
И недей очаква някакво чудо,
защото съдбата ще сгреши...
За мисли не оставяй място,
не дълбай и търси надълбоко.
Тишината е все тъй прекрасна,
затова просто не пей високо.

Висока октава...
И висок, пеещ глас.
Тишината на пръсти се изхлузва.
Малшанс.
Всички гледат към тебе.
И не си си у вас.
Но май не ти пука.
В забавен каданс
преминават усмивки на отминали дни,
много гадни въпроси,
много хищни усти
шепнат - вижте го тоя.
Няма никакъв срам.
С цяло гърло си пее, сякаш няма ни там.

И остави назад всичко отегчено,
сякаш времето ти е старият враг.
И докато те преварва окрилено,
ти ще си просто шумотевица пак.
Е, да - бих те накарал да мълчиш,
защото думите ти са доста жестоки.
Дори да си силен или се вдъхновиш,
стой си кротко, и не пей високо.

Кротко и тихо...
Не, това не съм аз.
Жестоките думи са скалпел.
И знам -
точният разрез връща живота у нас.
Това е спасение.
Знаеш го сам.
Ще си пея високо.
Ти недей се сърди.
Тишината отстъпва.
Има нежни уши.
Съдбата се смее и ни дава нов шанс.
Високото пеене е усмивка.
В аванс...

И аз не искам да ви провокирам,
просто търся от всичко правилен тон.
И гласа си, сега го регистрирам
отделно от другите звуци в синхрон.
И грам слепи минути в тишината,
ще е нужна още частичка от нея пак.
Вътрешният глас обаче е душата,
не ми пей за нея толкова високо чак.

Душата понякога сърдита мълчи.
Не иска пеене, а нежни очи.
Слепите минути по стените сълзят.
Песен без думи.
Странно чувство на глад.
Синхронът пропада.
Нещо пак не върви.
Май не можеш да пееш.
По-добре си върви.
Провокации тъпи.
И неправилен тон.
Обръща гръб времето.
Без слова за пардон.

... и прошепване, не е сега моментът...
идвам от никъде и донасям своя звук.
Избягах от тишината и дори от времето,
и малко от моите звуци ще оставя тук...