Свикнах да те нямам,
в душата ми е като в църква.
Покой и тишина
те чакат да се върнеш.
Че и времето е спряло,
да чака теб и мен.
Че всичко е избледняло
и мрак е всеки ден.
Извъртам глава да не гледам теб и нея,
задържам дъха си, как да живея?
Все нищо ми няма,
а всъщност всичко ми е.
Таз любов голяма
да си тръгне от моето сърце.
Остави ми тъга
да се храня с нея.
И ето - вечерям сега
с „най-вкусната” вечеря.
Поредна хапка правя,
а този вкус как искам да забравя.
Дотук знам едно:
Обречена любов,
всичко е напразно.
Ала ден за ден, това крепи ме,
че събуждам се и казвам твоето име.
Ти не си мой,
искам да разбия на парчета любовта.
Да ми помогне, питам, кой?
Щом до мен теб няма те сега.
Не си мой, ще потопя душата си
на дъното на океана,
там в убежището ми,
там накрая на света.
И ето, пак лежа сама,
снимката ти гледайки.

Тъй изстрадала е моята душа.
Заспивам, вдишвайки.