Валеше като дъжд. Порой
плющеше на земята като камък.
Тъй падаха сълзите му безброй,
създаваха му рана подир рана.
Когато сториш някому добро
и само с дъх от обич го разплачеш.
Тогава в теб се лее из ведро,
защото всъщност той ти е палачът.
Защото няма поводи за смях,
когато в миг вратата се затръшне.
И в тебе рухне целият ти свят,
а ти не можеш да износиш кръста. ...